„Kosovo je srce Srbije“ или Alex on the hot spot

Денят е по-слънчев от предишните. Природата вече се събужда от зимната си летаргия и очаква пролетното оживление. И то не закъснява – влакът по линията Нови сад-Белград е препълнен, сръбското БДЖ – ŽELEZNICE SRBIJE – вероятно е пуснало безплатно влаковете за целия ден. А денят не е случаен – на 21 февруари 2008 Сърбия ще покаже пред света недоволството и несъгласието си с обявяването на независимост на Косово. Очакват се повече от 2 милиона сърби от цялата страна, които да направят протеста един от най-големите в сръбската история.На малката гара в Сремски Карловци, старинно селище близо до Нови сад, едва успяваме да се качим във влака. Сърбите обаче са толкова ентусиазирани, че стоят прави по коридорите и всъщност намирането на места за седене се оказва не чак толкова трудно. Следващите 2 часа до Белград обаче са изпълнени с викове и песни. „Kosovo je srce Srbije“ е ключовата фраза, която цял свят слуша през последните няколко дни. Слушаме я и аз и моите двама спътници. Пристигаме в столицата на северозападната ни съседка с около 40 минути закъснение. Струва ни се дори малко, имайки предвид начина, по който се клатеше voz-ът в по-бавните участъци, под натиска на скачащите протестиращи. Само след няколко минути имаме среща в центъра с Младен, който ще бъде наш гид през следващите 5 часа. 5 часа, които Сърбия никога няма да забрави.Виждаме се на площад „Теразия“, а около нас все повече и повече прииждат млади хора с плакати и знамена на Сърбия. На всяка втора витрина са залепени надписи, че магазинът не работи в подкрепа на националния протест, както и задължителното „Kosovo je Srbija!“. Четирима сме и трябва да бъдем внимателни в придвижването си; английският е просто забранен. Около нас се разиграват най-различни сюжети, всеки от които може да даде добър материал за чудесни фотографски шедьоври – сръбски знамена на фона на билбордове на McDonald’s, плакати с най-различни лозунги и надписи, горящи контейнери, полицейски кордони.Колкото повече се приближаваме до президентството и Скупщината, тълпата става все по-гъста. Решаваме да не се навираме в най-конфликтните точки, въпреки че в мен и Ивайло проговаря журналистическия нюх. Апаратите са вечно заредени – с изключена светкавица, за да няма проблеми с полицията. Изведнъж обаче преминаваме покрай счупена витрина. Единият снима последиците от погрома, а другият прави голямата грешка да снима начина, по който полицаите са наредили на стената и налагат с палки няколко младежи, явно решили да мародерстват. Следва вадене на белезници, бутане към полицейската камионетка и въпросът „Искаш ли да се повозиш, а? Какво снимаш!“ В крайна сметка снимката е изтрита и продължаваме по пътя си.Половин час по-късно сме хапнали в една кебапчийница, като на три пъти ни се е наложило да влезем вътре, заради преминаващи тълпи с разярени младежи. Младен ни разказва как само няколко дни по-рано хулигани нападат целуващи се момче и момиче в един от парковете с думите: „Не ви ли е срам? Те ни вземат Косово, а вие правите любов!“. Само си търсят причина да се сбият, обяснява домакинът ни. Повечето са футболни хулигани и са свикнали да правят подобни провокации.В интерес на истината, повечето от хората, които срещаме по улиците да скандират, да веят знамена и да пеят, са на не повече от 25 – ученици, студенти, членове на неправителствени организации и младежки движения, безработни. Някои от тях са във видимо нетрезво състояние, нерядко се усеща и миризмата на марихуана. Няколко часа по-късно обаче тя ще бъде заменена с летливия аромат на сълзотворен газ.Постепенно се доближаваме към центъра на събитията. Големият митинг пред народното събрание е свършил, но цялата тълпа се е запътила към друг символ на Белград – катедралата Св. Сава, където трябва да протече втората част на протеста. С напредване на времето демографските характеристики на протестиращите са се разширили – има и хора на средна възраст, които са свършили работа и могат да се присъединят към останалите. Улиците са затворени, но и покрити с боклуци. Управниците обаче са се погрижили почистването да започне веднага.Почти стигаме до катедралата. „Почти“ в случая се равнява на около километър. Толкова е дълга опашката от скандиращи сърби, които вече са на ръба на фанатичната омраза. Това личи по десетките запалени контейнери и постоянно гърмящите бомби. Напрежението нараства с всеки изминал миг, счупените витрини стават все повече, а воят на алармените сирени се примесва със сирените на полицейските автомобили, насочващи се към улицата, на която са разположени посолствата на някои от така наречените „Велики сили“.Решаваме да тръгнем по посока на ЖП гарата, като пътьом ще минем и покрай американското посолство. В един момент иззад редица горящи контейнери се появява кордон от полицаи, тръгнали да разпръснат тълпата. С палки, разбира се. Започват да хвърчат павета и камъни. И в този момент Ивайло изчезва. Инстинктът в него е надделял и той не издържа на предизвикателството да бъде в центъра на събитията. Държейки за ръка изплашено момиче, не мога да си го позволя. „Ivaylo is crazy, I will slap him when he comes back!“, ядосани извиква Младен и ни повежда през пелената от сълзотворен газ и димки. Още изпочупени витрини, още викове „Косово е сърцето на Сърбия!“. Някъде се чува гръм. В това време покрай „Amerikanska ambasada“ жегата е повече от силна. На сутринта полицаите ще намерят обгорен труп, а щетите ще бъдат сериозни.В други няколко точки на Белград горят ресторанти на McDonald’s и албански магазини. Тази вечер сръбската столица е едно от най-ксенофобски настроените места на земята. Минути след като сме стигнали до ЖП гарата се появява и Ивайло. Има какво да разказва. И снимки, много снимки. Споменът обаче остава най-важен. И това да знаеш, че си станал част от историята. Или поне си бил в най-горещата точка, когато тя се пише.